четвъртък, 2 април 2009 г.
Пролог
Не се сещам за нищо по досадно от превзетите миньончета ,облечени в бебешко розово, с красиво гримирани личица и доволно , та предоволно много перхидрол. Но , държа да отбележа- не си мислете, че ако такава ми дойде и ми се усмихне с обещание за вечерта, ще я отпратя. Неее, да си ги нямаме такива. Като ти дават- защо да не вземеш. А и все пак съм мъж. Имам своите , така да ги нарека... потребности. Обаче когато някоя такава тръгне да ми говори- е тогава вече става друго. Колко хубаво ще е само да си мълчи и да ме радва. Ама - не! Пусти му късмет. Маникюра, прическата на пудела...пфуууу !!!!!! Не може ли още от малки да им набиват в главата , че стават само за едно единствено нещо. Е , да , тя поне не беше блондинка. Което всъщност ни най-малко не променя факта , че съм повече от ужасен. Представяте ли си аз да работя, да да работя ( моля, не търсете никакъв подтекст в глагола) с такава ... Мдааааа, иде реч за новата ми колежка. И сигурно е крайно време да поясня- не съм нито сервитьор, нито барман. Не, за бога! Аз съм ченге! От 15 години насам...Дориан Уинс. На 29. Висок около метър и деведесет. Очи-сини. Коса-черна, стигаща до раменете. Необвързан. Без роднини. Но май ви е по-интересно как може да съм ченге от 15 години насам... Не ме интересува , че ви е интересно. Мен ме интересува друго. Но на някой да му пука ?!
Първа глава
Та мисля, че след това лирическо отклонение мога да продължа да си мърморя. Тая кукличка ми се разхожда по нервите от първата секунда, когато ми я споменаха. Представяте ли си я да се справя с лошите , щото аз не! Ама сигурно има нещо страшно и опасно в секси мацка с къса розова поличка и прилепнало потниче ( няма да споменавам деколтето, защото съм професионалист) . О, и да не пропускаме-розовите ботушки на токчета.
И за капак- глуха ли е или тъпа- не мога да разбера. Аз й говоря цял следобед- а тя само кима и ми се усмихва.
Но това не е всичко- шефа вика да се държа с уважение все едно е най-добрия полицай. Как пък не!?
Хммм... и после да ми разправят, че никой не бил привилегирован, никой в панталони- бих добавил аз. Нищо де- ще я видя аз довечера, на първия разпит с Тони и бандата му. От години се опитваме да ги заловим- и нищо. Да я видя тогава!
Като се замисля- интересно ми е да знам с кого ще бачкам. Не че тя ще се задържи повече от пет дни.
И тук вече си ме представете повече от бесен- единственото, което открих за нея е Адора Туейн. На 22. Няма дори снимка. Ни-що.
Мисля, че е време да си поприказваме с шефа. Няма да я бъде тая.
****
Седях на бюрото си и нервничех , когато се почука на вратата. Бях убеден, че е шефа. Главата ме болеше зверски, но нямаше начин да му кажа " Виж ся, пич, мнооо здраво ме цепи тиквата, така че ми се разкарай поне за час-два. " Хавиер, шефът, беше висок почти колкото мен, леко мургав, с типичните мексикански черти. И нещо адски характерно- никой в службата никога не го е виждал да се усмихва, никога! С две думи - Хавиер Торес- студеният и железният .
- Някакъв проблем с малката ? - попита сухо той.
Сковах се. Не ми се случваше често. Всъщност единственият човек пред , когото се чувствах неловко понякога, е шефа.
- Не, просто...
- Просто ? Хайде, Дориан, стегни се , хлапе.
Усмихнах се. Още откакто попаднах под закрилата му ми вика така. И сега е същото.
- Виж, Хавиер, знам , че си най-добрият , просто това момиченце не ми се вписва в картинката.
И , о да , как да не й прекърша хубавото вратле като влетя в кабинета ми точно сега, без да почука ! Намръщих се, готов да се разкрещя, но реакцията на Хавиер ми дойде като студен душ, ама не просто студен, направо си беше леден. Той се усмихна , когато Адора влезе ( Боже,всички мъже ли са толкова податливи на чара на мацките, казвам " са" , защото аз- естествено- не съм. )
- Здрасти, Хави- звънливо и сладко изчурулика лейди, мятайки се на врата на шефа.
Чаках, чаках го да свъси вежди , а той моля ви се й целуна ръка все едно тя е някоя дама. Май с годинките човек наистина оглупява. Не че шефа е стар, амаааа... не е първа младост, така де. Определено като наближа 45 трябва да се гръмна. Защото не искам да стигам до тук.
- Ще ми позволиш ли аз да разпитам момчетата ? -продължи тя. Хавиер се подсмихна . В очите му се стрелкаха игриви пламъчета.
- Мисля, че трябва да попиташ Дориан, все пак ще работите двамата .
И за капак- глуха ли е или тъпа- не мога да разбера. Аз й говоря цял следобед- а тя само кима и ми се усмихва.
Но това не е всичко- шефа вика да се държа с уважение все едно е най-добрия полицай. Как пък не!?
Хммм... и после да ми разправят, че никой не бил привилегирован, никой в панталони- бих добавил аз. Нищо де- ще я видя аз довечера, на първия разпит с Тони и бандата му. От години се опитваме да ги заловим- и нищо. Да я видя тогава!
Като се замисля- интересно ми е да знам с кого ще бачкам. Не че тя ще се задържи повече от пет дни.
И тук вече си ме представете повече от бесен- единственото, което открих за нея е Адора Туейн. На 22. Няма дори снимка. Ни-що.
Мисля, че е време да си поприказваме с шефа. Няма да я бъде тая.
****
Седях на бюрото си и нервничех , когато се почука на вратата. Бях убеден, че е шефа. Главата ме болеше зверски, но нямаше начин да му кажа " Виж ся, пич, мнооо здраво ме цепи тиквата, така че ми се разкарай поне за час-два. " Хавиер, шефът, беше висок почти колкото мен, леко мургав, с типичните мексикански черти. И нещо адски характерно- никой в службата никога не го е виждал да се усмихва, никога! С две думи - Хавиер Торес- студеният и железният .
- Някакъв проблем с малката ? - попита сухо той.
Сковах се. Не ми се случваше често. Всъщност единственият човек пред , когото се чувствах неловко понякога, е шефа.
- Не, просто...
- Просто ? Хайде, Дориан, стегни се , хлапе.
Усмихнах се. Още откакто попаднах под закрилата му ми вика така. И сега е същото.
- Виж, Хавиер, знам , че си най-добрият , просто това момиченце не ми се вписва в картинката.
И , о да , как да не й прекърша хубавото вратле като влетя в кабинета ми точно сега, без да почука ! Намръщих се, готов да се разкрещя, но реакцията на Хавиер ми дойде като студен душ, ама не просто студен, направо си беше леден. Той се усмихна , когато Адора влезе ( Боже,всички мъже ли са толкова податливи на чара на мацките, казвам " са" , защото аз- естествено- не съм. )
- Здрасти, Хави- звънливо и сладко изчурулика лейди, мятайки се на врата на шефа.
Чаках, чаках го да свъси вежди , а той моля ви се й целуна ръка все едно тя е някоя дама. Май с годинките човек наистина оглупява. Не че шефа е стар, амаааа... не е първа младост, така де. Определено като наближа 45 трябва да се гръмна. Защото не искам да стигам до тук.
- Ще ми позволиш ли аз да разпитам момчетата ? -продължи тя. Хавиер се подсмихна . В очите му се стрелкаха игриви пламъчета.
- Мисля, че трябва да попиташ Дориан, все пак ще работите двамата .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
